ДРЕВНИ ФАКТИ ЗА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ

Print
ДРЕВНИ ФАКТИ ЗА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИBy Joe Crews

ДРЕВНИ ФАКТИ ЗА ХРИСТИЯНСКИТЕ ПРАЗНИЦИ


Така ново за света, така несъзнаващо опасност, толкова мъничко, новороденото се чувства спокойно в топлата люлка на майчините ръце. Но ето, сега усеща странно напрежение в тялото й. Все по-здраво и по-здраво тя го притиска до гърдите си, докато наближават светилището. То никога не е чувало бучене на толкова много гласове, нито такива песни заклинания. Ръцете на майка му започват да треперят и сълзи, примесени с пот, мокрят меката пеленка, в която е завито. Диви звуци от свирки и тъпани започват да отекват от планината към долината. Прегръдката на майката отслабва и изведнъж големи, силни мъжки ръце, увити в бяло, го вдигат в нощния въздух и го поставят високо върху твърда метална повърхност.

Безпомощно, бебето хленчи тихо, търсейки утехата на майчините ръце. Очите му не са достатъчно силни, за да видят голямата глава на бронзовото теле над него. Хленченето преминава в писъци, когато димът започва да люти на очите му и излетите бронзови ръце, които го държат, стават непоносимо горещи. Виковете на майка му се присъединяват към неговите, но скоро биват погълнати от биенето на барабаните и от ритмичния танц на хиляди човеци. Изведнъж то бива дръпнато и се плъзва надолу по наклонените ръце направо в огъня. Надава болезнен писък. Майката истерично плаче, но гласът є се смесва с хаотичния писък на свирките и тъпаните, а танцът става още по-див. Когато остават да се чуват само пращенето на огъня и самотните викове на съкрушената майка, свещенослужителят възвестява, че богът слънце е доволен.

Обичаите и ужасите на слънчевото поклонение са достигнали до всички краища на света. Вавилонците наричали бога слънце Шамаш, египтяните ­ Ра, асирийците ­ Ваал, ханаанците ­Молох, персийците ­ Митра, гърците ­ Хелиос, друидите ­ Ху, а римляните ­ Сол Инвиктус (Непобедимото слънце). Списъкът продължава в историята и обхваща най-различни култури, като индийската, японската, културата на ацтеките и стига дори до всяко индианско племе в Северна Америка. Повечето учени проследяват началото на слънчевото поклонение до Вавилон.

Вавилон ­ първият голям град ­ бил основан от Нимрод скоро след потопа (Битие 10:8-10). Там живеели гиганти, които населявали Земята в онези дни ­ известните древни хора на Стария свят. Но когато постепенно измрели, новата раса изглеждала забележимо по-дребна. Нимрод обаче запазил всички физически и интелектуални черти на своите прадеди. Отначало бил само ловец, но с течение на времето неговите подвизи станали основа на легенда, създадена от последователите му. Безброй разкази за невижданото му юначество издигнали неговия ръст до свръхчовешки размери, а бързо растящото общество в нозете му започнало не само да го почита като свой цар, но и да му се покланя като на бог.

Високомерието на Нимрод било превъзхождано само от това на неговата жена Семирамида. Забележително красива и невъобразимо коварна, тя упражнявала властта си с желязна ръка. Подобно на Нимрод и тя била обожествена от обикновените хора. В суеверните умове на една раса, отделила се от поклонението на единствения истински Бог, Нимрод и Семирамида с тяхната сила и красота били възхвалявани като слънцето и луната в човешки образ.

Въпреки че историческите данни за смъртта на Нимрод са неясни, известно е, че той оставил на Семирамида голямо царство, но също и голяма дилема ­ как да задържи властта си над империята. Имало само едно решение и тя го последвала с демонична ревност. Духът на Нимрод се бил възнесъл към самото слънце ­ твърдяла владетелката и с красноречие, спиращо дъха, описвала на народа неговата нова, възвишена роля като техен благодетел и защитник. Всяка сутрин щял да изгрява, давайки светлина и живот на земята, като преминава през небето. Вечер щял да минава от другата страна на земята да се бори с подземните зли духове и демони, за да не дойдат да изпълнят земята и да унищожат хората. Понякога битката щяла да бъде кървава и аленото небе щяло да свидетелства за нейната ожесточеност. Всяка сутрин хората трябвало да принасят дарове пред изгряващото слънце и да му се покланят като на свой отпътувал
водач и побеждаващ закрилник.

Планът излязъл сполучлив. Самоизолирали се от живия Бог, последователите на Нимрод загубили единствената си връзка с познанията на своите предшественици. Като разчитали само на собствените си сетива, те с готовност приели напълно неправдоподобните измами, съчинени от Семирамида. Без да знаят, станали пионки в измамния план на Сатана, архилъжеца, когато били поставяни основите на всяка ерес на езичеството. Оттогава първият ден на седмицата е ден за поклонение на божеството слънце. По подобен начин останалите дни били посвещавани на поклонението на по-малко значими небесни тела.

Забележително е, че дните на седмицата и до днес са запазили тевтонските имена на същите планети божества, макар митраизмът по-късно да поизменил реда на някои от тях. Първият ден на седмицата остава Sunday ­ Слънчев ден (неделя), Monday (понеделник) напомня за Moon (Луната); Tuesday (вторник) ­ за планетата Марк (Тиу); Wednesday (сряда) напомня Меркурий (Уоден); Thursday (четвъртък) напомня Юпитер (Тор); Friday (петък) напомня Венера (Фриг или Фрея), а Saturday (събота) е очевидно наречена на Сатурн.

Със смяната на поколенията религиозните водачи добавяли нови учения и церемонии към поклонението на слънцето. Твърдели, че ако то дава живот, трябва и да изисква живот, за да укрепва в своя път през небето. В отговор на това стотици и хиляди мъже, жени и деца били жертвани на божеството слънце. За такова поклонение Бог заявява чрез Мойсей: “... те са извършили за боговете си всяка мерзост, която Господ мрази; понеже за боговете си са изгаряли с огън и синовете си, и дъщерите си” (Второзаконие 12:31). Измамен от служещи на себе си водачи и не познавайки друга религия, освен собствената си, народът сляпо се придържал към сатанинските учения.

Една пролет, не много дълго след смъртта на Нимрод, коварната Семирамида се оказала бременна. Извикала писарите на Вавилон и “издала” една “забележителна тайна”. Нимрод бил бащата ­ твърдяла тя, ­ той я оплодил чрез живите лъчи на слънцето. Като наследник на бога слънце, очакваното дете също щяло да бъде божество и естествено тя ­ Семирамида ­ оттогава щяла да бъде “божия майка”. Такова богохулство би изглеждало прозрачно в наши дни, но за един отстъпил от живия Бог народ абсурдът бил приемлив. Суеверието на масите било плодородна почва за измамните кроежи на Сатана и те процъфтявали като отровен бурен.

На 25 декември се родил Тамуз, “детето на бога слънце”. Неговото раждане било приветствано като голямо чудо. Тъй като това станало по време на бавно увеличаващите се дни непосредствено след зимното слънцестоене, видели в него знамение за възраждане на слънцето и го възпявали с буйна радост. Оттогава 25 декември бил честван като рожден ден на сина на бога слънце и станал годишен празник за цялото царство.

Подобно на така наречения си баща Нимрод, Тамуз също се прославил като голям ловец. Може би най-големият от всичките му подвизи било митичното му единение с богинята Ищар, която въплъщавала всички възпроизвеждащи сили на природата. Смятана от някои за богиня майка и за царица на небето, Ищар била главното женско божество на асирийците. В известни вариации тя може да се открие и в други култури като Асторет (при финикийците), Астарта (при гърците и римляните), Еостре (при тевтонците) и Ийстр (при саксонците). Нейна съперница в Египет била Изида ­ съпруга и сестра на Озирис и майка на Хорус. Зайците и яйцата като символи на живота и плодородието в древността, били свързвани с Ищар. Годишният празник в нейна чест се провеждал около първото пълнолуние след пролетното равноденствие, когато от цялата природа сякаш блика възраждаща жизненост.

За нещастие младият Тамуз (известен и като Адонис, което значи “господар” в класическата митология) внезапно починал, разкъсан от глиган. Тук легендата взема връх над историята. Някои сведения казват, че след три дни Тамуз чудно възкръснал, други твърдят, че потъналата в мъка Ищар пътувала надалеч в долния свят, за да го открие. След много дни успяла, но по време на отсъствието є престанала да действа силата на любовта и целият живот на земята помръкнал и повехнал. Във всеки случай, след като тъгуването преминало, Тамуз бил възвеличен като ново божество на слънцето и славата му надминала дори тази на Нимрод.

Всяка година след трагичната смърт на Тамуз и неговото така наречено възнесение към слънцето, 40-те дни преди празника на Ищар били посвещавани на пост и себеизмъчване в памет на неговите страдания и смърт. Този обичай ­ “оплакването на Тамуз” ­ Бог нарича “мерзост” в Езекиил 8:13, 14. В края на жалейния период хората ставали рано в първия ден на седмицата и се изкачвали по най-високите хълмове близо до домовете си. Там представяли приношения от вино, месо и тамян и се просвали пред изгряващото слънце с възклицания: “Нашият господар възкръсна!”. Тогава започвали празненствата на Ищар ­ небесна царица и богиня на плодородието. В подготовка за това голямо тържество хората правели питки с изобразен върху тях кръст (езически символ на плодородието), които опичали на слънце и ядели като част от ритуала. Денят приключвал с разпуснати оргии от най-долен характер, като често били принасяни и човешки жертви.

Традицията на тези древни перверзии била така широко разпространена, че дори Израил, осветен чрез поклонението пред истинския Бог, не избегнал порочното є влияние. Един след друг езически обичаи осквернили собственото му чисто поклонение, докато накрая почти напълно го покварили. В Еремия 7:7-19 пророкът разкрива явното Божие неодобрение към идолопоклонството на Неговия народ. “Не видиш ли що вършат те в юдовите градове и по ерусалимските улици. Чедата събират дърва и бащите кладат огъня, а жените месят тестото, за да направят пити на небесната царица и да направят възлияния на други богове, за да Ме разгневят. Но Мене ли разгневяват? ­ казва Господ. ­ Дали не себе си разгневяват за посрамяване на своите лица?” Объркването винаги е било неизбежният резултат от всеки компромис на Божия народ със суеверията на езическия свят. Объркването е било и наследството, оставено на идещите поколения.

Може би ще ни е твърде тъжно и неприятно да научим, че всъщност всеки религиозен празник, честван от християнството днес, има своя произход в езичеството стотици години преди Христа. Но древната история го доказва безусловно. Рожденият ден на “сина на слънцето” ­Тамуз, станал признат рожден ден на Детето Христос. Времето на жалеене за Тамуз станало Ве-ликденски пости. Питките, посветени на небесната царица, станали колачета, а езическите ритуали за плодородие, посветени на Ищар, влезли в празнуването на Великден. (Впрочем датата на вълнуващия Великденски празник се определя всяка година от циклите на Луната. Празнува се винаги в първата неделя след първото пълнолуние на пролетното равноденствие.) Дори по-малките езически празници или “святи дни” били възприети от християнската култура. Вярвало се е, че през есента ­ сезона на упадъка ­ духовете на мъртвите се тълпят наблизо. Хората се боели, че ако не отправят молитви към тях и ако не им дадат подходяща храна и подслон, те ще останат и ще ги спохождат, носейки им нещастие. С други думи, трябвало да бъдат “изиграни”, с тях трябвало да се справят по някакъв начин. От това днес ни е останал Денят на вси светии (Задушница).

Денят на Св. Валентин е остатък от Луперкалия ­ ритуал за очистване в ранната пролет, при който свещенослужителите тичали по улиците с камшици, направени от ленти козя кожа. С тези камшици удряли жените, за да бъдат плодовити през идващата година. Избирането на партньор между младите ставало по-късно през деня чрез случаен избор на имена. Камшиците от козя кожа еволюирали, за да се превърнат в малки стрели, изстрелвани от Купидон, а нежното флиртуване вече се изразявало в по-целенасочената размяна на картички в деня на Св. Валентин.

Могат да се дадат много други примери, но и казаното е достатъчно, за да се разбере, че нашата религиозна и светска култура днес е затлачена от езически традиции. Как е станало това? Все пак ние сме християнска нация и живеем в просветена епоха, нали? Полесно е да се отговори на първия въпрос, отколкото на втория. Ранните години от живота на християнската църква били изключително трудни. Езическият свят бил безмилостен в опитите си да унищожи малката “секта” поклонници, които почитали Исус Христос като свой Господ и Спасител. Но кръвта на мъчениците се оказала семе за църквата и с течение на времето станало ясно, че християнството ще вземе връх.

Когато не успял да го унищожи чрез насилие, Сатана прибягнал до нова стратегия - да се присъедини към църквата и да я поквари отвътре. Този план се оказал много по-успешен. Около IV в.сл.Хр. Римската империя предала на растящата църква собственото си богатство и в голяма степен политическата си власт, като възнамерявала да разшири своето господство. За нещастие на света тази смес от религиозна и политическа власт била отровата, която завинаги променила вкусилите я. Не след дълго кроткото и безобидно Христово тяло ­ църквата ­ погълнало ръката, която го отхранила, и в 538 г.сл.Хр. император Юстиниан издал декрет, че Римската църква управлява света. Оттогава насам тя е позната като “свещената Римска империя”.

Светът изтръпнал под робството на Римската църква през тъмните векове, които последвали. В жаждата си за все по-голяма сила и превъзходство тази църква възприела в себе си много други религии и осквернила чистото учение на Христос с амалгама от езически суеверия и ереси. Тази характеристика е типична за религиите на всички езически народи, които при завоеванията си постоянно се сдобивали с нови божества. В “История на цивилизацията” Дюран казва:

“Имало е богове за почти всеки момент от живота на човека ­ богове на дома и на градината, на храната и питието, на здравето и болестта. Римската църква събрала тези божества в лоното си и им дала имена на светии. Вместо да се възнасят към Кибела, молитвите за мъртвите били отправяни към Дева Мария. Употребата на идоли и амулети била запазена, както и приношенията за умилостивяване (самобичуване и индулгенции). Езическите крале били смятани за въплъщения на бога слънце, а Римската църква им съперничела с папата като заместник на Христос.

Ранните християни отхвърляли всеки компромис с фалшивите учения и с радост понасяли мъченичество за това, че отказвали дори да покадят тамян пред езическите олтари. Но само няколко поколения по-късно покривало на морален мрак паднало върху църквата. Нетърпелива да асимилира и завоюва, тя включила в своите ритуали много елементи от поклонението на слънцето. Напук на евреите, които мразели, и за да угодят на множествата поклонници на слънцето, насила приемащи и покръствани във “вярата”, църковните водачи дръзнали да прехвърлят и светостта на библейската събота върху първия ден на седмицата. Неделята била провъзгласена за празник в чест на Исусовото възкресение ­ ловка маневра, която хвърлила презрение върху великия морален закон ­ Десетте Божии заповеди. Сатана ­ майсторът фалшификатор успешно премахнал поклонението пред Бога като Творец на Вселената, което столетия покъсно на свой ред подготвило добра почва за поява на еволюционната философия.

Днес тази философия е само върхът на един наклонен, многоглав айсберг. От думите, които използваме, до дрехите, които обличаме, нашата култура е повсеместно изпълнена с езически традиции. Лишени от оригиналното си значение, мнозинството от тях изглеждат относително безобидни, а преоблечени в християнски одежди ­ дори добри. Пък и малко са хората, които наистина познават историята на тези неща. Тогава трябва ли изобщо да ни занимава въпросът, как да се отнасяме като християни към Коледа, Великден или към почитането на неделята? Оказва се, че той е основателен и заслужава задълбочено разглеждане. Най-доброто място за търсене на отговор е самата Библия. Бог стриктно нарежда на Израил: “Внимавай на себе си..., за да не изпитваш за боговете им, като казваш: “Как служат тия народи на боговете си, за да направя и аз така?” Да не постъпваш така спрямо Господа, твоя Бог” (Второзаконие 12:30, 31).

Защо Божиите думи са толкова силни? Защото Бог абсолютно никак не прилича на езическите божества, които хората смятат за капризни и жадни за постоянно умилостивяване. Бог е праведен, любвеобилен и преди всичко ­ свят. Той изисква различно, по-висше поклонение, основано върху свята връзка с Неговия народ. Самите форми на идолопоклонството са пречка за установяване на каквато и да било връзка между Бога и човека, защото принизяват представите му за Божеството. Нещо повече ­ тези форми обхващат най-порочни обичаи, включително и жертване на хора.

Тогава трябва да се запитаме: има ли нещо лошо във възпоменаването на рождението и възкресението на Исус. Разбира се, не! Тези събития са изпълнени с дълбоко значение за всеки искрен християнин. Единственият проблем е, че нито Библията, нито историята са запазили за нас датите на споменатите събития. (И това със сигурност не е случайно!) Не съществува и библейска заповед за спазването им в определени дни на годината. Бог в мъдростта си ни оставя свободни да ги помним винаги, всеки ден, включително и на 25 декември, и в неделята на Великден. Оттук е очевидно, че Небето не отдава особена религиозна значимост на датите на Коледа и на Великден. Избирането на тези дни е основано единствено върху езически традиции, по-късно включени в християнската религия. Естествено, невъзможно е така леко да се отхвърлят празниците, станали обичайни и за собствената ни култура, но не бива и да ги обличаме със святост, която не притежават. Най-малкото можем да бъдем благодарни, че тези дни не се стараят да изместят или да анулират никоя част от святия Божи закон.

Но какво да кажем за почитането на неделята ­ не е ли то законно възпоменаване на Христовото възкресение? О, ето докъде е довел сатанинският заговор! Почитането на неделята е “лисицата”, която се е вмъкнала в кокошарника заедно с гълъбите. Гълъбите не са пилетата, които искаме да опазим, но лисицата ще унищожи и едните, и другите, ако остане вътре. Какво ли означава това? В Римляни, 6 гл., Библията представя символа на Христовата смърт и възкресение. И този символ не е почитането на неделята, но кръщението и след това новият живот с Христос (ст. 4). Най-важното обаче е, че празнуването на неделята е останка от езичеството, остро противоречаща на Божия авторитет. В Свещеното писание не е казано да си изберем за поклонение един от седемте дни, но е подчертано,че Бог е благословил седмия ден и го е осветил ­ факт, който вярващият човек не би дръзнал да пренебрегне.

Съботата е свят паметник на творческата сила ­ казва Библията, ­ която отличава Бога от всички фалшиви божества. Бог винаги е изисквал от Своя народ да прави разлика между свещено и обикновено, между свято и несвято. Сатана непрекъснато се е старал да замъгли тази разлика. Крайната му цел е да направи греха да изглежда праведен, а праведността ­ богохулство. Успял ли е? Вижте съвременното християнство и съдете сами.

Никъде в Писанията не се споменава за прехвърляне на светостта на съботата върху друг ден. Никъде евангелието на Христос не анулира коя да е част от Божия закон, срещу който са отворили уста вратите на ада. Само чрез прикриване на промяната с куп езически ритуали и с покръстване “на едро” Сатана е успял да накара целия християнски свят да нарушава святия Божи закон, смятайки, че Му отдава почит. Доктор Едуард Хискокс, автор на “Баптистки наръчник”, прави следното открито признание пред група свещенослужители:

“Съществувала е и съществува една заповед ­ да се почита святият почивен ден. Но този свят ден не е неделята. Силно желаейки да се информирам по този въпрос, който съм изучавал в продължение на много години, аз питам: Къде могат да се намерят данни за замяна на съботата с неделята? В Новия завет ­ не, абсолютно не! В Свещеното писание не съществува доказателство за прехвърляне на светостта на съботната институция от седмия върху първия ден на седмицата. Разбира се, зная съвсем добре, че неделята е влязла в употреба в ранната християнска история. Но колко жалко, че е влязла, белязана със знака на езичеството и наречена с името на бога слънце, за да бъде възприета и одобрена чрез папското отстъпничество и завещана на протестантизма като свещено наследство!” (Прочетено пред Конференцията на нюйоркските свещенослужители, 13 ноември 1893 г.)

“Змията” е скрита във вързопа от пъстри обичаи, стигнали до нас от езичеството. Сатана добре знае, че грехът е единственото нещо, което може да ни отдели от радостите на вечността с Христос и затова хитро е поставил примките си. Ще бъдем ли хванати в мрежата на врага? Нека нашата молитва бъде подобна на Давидовата: “Вразуми ме и ще почитам закона Ти. Да! Ще го пазя от все сърце. Отправяй ме в пътя на Твоите заповеди, защото в него се наслаждавам!” (Псалм 119:34, 35)

Other Languages

Contact Us
Name:


Email:


Prayer Request:


Share a Prayer Request
Name:


Email:


Bible Question:


Ask a Bible Question

Related Video
Related Audio
Related Print
God's Promises




Back To Top